Доктор Смърт: Как Харолд Шипман уби над 200 души | Криминален Случай

Еки го познавал. Той бил личният лекар, човек, на когото можеш да се довериш, който идва у дома, проверява дали си добре и си тръгва. Но в деня, когато Мария Уест го посрещнала за родинен преглед, нещо било различно. След минути тя вече не дишала. Нямало паника, нямало линейка, само един смъртен акт. с подпис на човек, който се бил превърнал в символ на доверие, но всъщност бил архитект на смъртта, а името под подписа д-р Харолд Шипман. Тя не била първата и само времето щяло да покаже колко далеч е стигнал той. Хайдт, Англия, тихо градче с още по-тихоец. В продължение на години възрастни жени умирали в своите домове, в своите легла, без викове, без съмнение и почти винаги след посещение от грижовния си личен лекар. Никой не подозирал кой би се усъмнил в лекар. Привидно е спасявал животи, но в действителност ги отнемал и то на 200 пъти. Това е история, която разтърсила Великобритания и която по-късно ще бъде известна с името на д-р [музика] Смърт. На 6 март 1995 го Кристофър Уест получил телефонно обаждане, което преобърнало целия му свят. Той очаквал майка си да му се обади. Но вместо познатия глас от другата страна чул гласа на нейния личен лекар. Новината била тежка. Майка му вече я нямало. Мария Уест била жена, която никога не се е отказвала. Въпреки че навършила 81 години, тя не се оставяла на възрастта да я спре. Обичала да прекарва своите дни сред природата. често се разхождала в близкия парк и всяка сутрин започвала с упражнения, които поддържали тялото ѝ здраво, а духа ѝ бодър. Преди години претърпяла две операции за смяна на тазобедрените стави. Болките и неудобствата от тях обаче не я карали да спре да живее пълноценно. Лекарят, който се грижил за нея, посещавал дома ѝ редовно за контролни прегледи. Точно в този ден той дошъл за рутинен преглед, измерил кръвното ѝ налягане и излязъл за кратко. Когато се върнал, открил Мария в безсъзнание. Седнала на стола в хола. Изглеждала, все едно е заспала. Вместо да потърси помощ, той не повикал нито спешен екип, нито уведомил полицията. Единствено дал на Кристофър телефонния номер на погребална агенция. и оформил документите за кремация. Обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждали необясними и тревожни, но Кристофър, изпълнен със скръб и объркване, предпочел да приеме, че това е естественият край. Убедил се, че възрастта и това, че майка му няколко дни не е излизала от вкъщи са достатъчни причини за този внезапен край. Това е една от многото жертви на до-р Смърт. Кой е този човек? Харолд Фредк Шипман се е родил на 14 януари 1946 го в скромно работническо семейство в Нотингам, Англия. Като второ от три деца той прекарал детството си в игри на ръгби или лека атлетика, но винаги бил по-скоро самотен, без много приятели. Когато навършил 17 години, майка му, към която бил изключително привързан, се разболял отрак на белия дроб. Той бил свидетел на нейните мъчения и болката, която изпитвала, както и на начина, по който морфина я успокоявал. Тази картина явно оставила дълбок отпечатък в съзнанието му, нещо, което по-късно щяло да има зловещи последствия. Две години по-късно майка му починала. На 19-годишна възраст Харолд бил приет в Медицинския университет в Лийц, където срещнал жена си Примроус. Завършил през 1970 годи и започнал работа в местна болница, докато продължавал обучението си по акушерство и гинекология. След няколко години болнична практика той се преместил в Тот Морден, където започнал работа като общопрактикуващ лекар. Колегите му го описвали като усърден и отговорен, а пациентите му като отдаден. Това доверие му донесло позиция за поръчване на контролирани лекарства чрез рецепта в медицинския център. скоро започнали проблемите. Поръчваните от него количества от болкоуспокоителното 51 били необичайно големи и проверяващите органи започнали да го следят. Оказало се, че Харолд страдал от зависимост към болкоуспокояващи и крадял лекарството. След като бил разкрит, подал оставка и бил глобен, но продължил да предписва и използва контролирани медикаменти. По това време в Тот Морден пациентите под негово наблюдение започнали да умират при необясними обстоятелства. Никой не обърнал внимание, но по-късно тези смъртни случаи щели да предизвикат сериозни подозрения. Следващата му работа била в Дони Брук. в град Хайд, който се намирал около Манчестър. Там укрепил позицията си на уважаван лекар и дори дал интервю за документален филм, говорейки за важността на лечението в домашна среда. През 1992 го той открил собствена практика, където взел със себе си своите пациенти. Практиката му процъфтявала, а той спечелил репутация на грижовен и внимателен лекар, посещаващ възрастните пациенти у дома. Нещо, което вече било рядкост. До 1998 г. той бил смятан за най-добрия лекар в хайд, но малцин знаели, че зад усмивката и добрата репутация се криело нещо далеч по-мрачно. Нека се гмурнем в ежедневието на този човек. Всяка сутрин д-р Шипман отключвал вратата на своята малка практика в Хайд. Влизал точно в 8:30 сутринта. Никога по-рано, никога по-късно. Бил точен като часовник. Професионалист, човек, на когото може да се разчита с дежурна усмивка. До обяд кабинетът му кепял от пациенти. Той преглеждал, изписвал рецепти. попълвал документи. Поведението му носило сигурност. Думите премерени. Повечето хора го описвали като тих, било ви с онзи особен хлад, който понякога се бърка със спокойствие. Между 12 и един на обяд си взимал обедна почивка, обикновено сам. След това денят му поемал в различна посока. Вместо да приема пациенти в кабинета си, Шипман излизал, качвал се на колата си и тръгвал към домовете на възрастни пациенти. Най-често жени, живеещи самим, без постоянни близки край тях. Посещенията му били или уговорени, или понякога напълно неочаквани. На пръв поглед грижовен жест. Но с времето този навик щял да се превърне в зловеща закономерност. Той обикновено носил със себе си чанта. Вътре имал стетоскоп, спринцовки и диаморфин. Това е медицинското наименование. Известно е под името и завършва на ин. Не знам дали имам право да го казвам тук, затова ще го кажа по този начин. Официално се използва за облекчаване на болка. Неофициално средство, с което тишината настъпвала твърде бързо. Пациентите му, както вече знаем в случая с Мария Уест, изпадали в безсъзнание почти мигновено, без борба, без викове, като че просто заспивали. Шипман почти винаги бил единственият свидетел. Или ако имало някой наблизо, той казвал, че тъкмо се бил върнал от колата си или се е обърнал за секунда и най-лошото се случило. Нелогични обяснения и то от лекар. Смъртта започнала да следва стъпките му. През 1996 го г-жа Търнър била открита мъртва в леглото си след кратка визита. 1997 годи Лора Лукстафбирала минути след като той излязъл до колата да вземе нещо. 1998 годи Нора Нътл заспала, образно казано, секунди след като Шипман напуснал дома ѝ. Сценарият бил винаги един и същ. Той рядко викал линейка, не съобщавал веднага в полицията, вместо това подписвал смъртен акт и препоръчвал кремация. Без аутопсии, без въпроси. По-късно следобед Шипман прибирал чантата си и си тръгвал. Сякаш всичко било наред и нищо не се е случило. Но хората в хайд започнали да шепнат за съвпаденията. за това, че вратите, през които той минавал, по-често се затваряли завинаги. Нарекли го Доктор Смърт, Шиговито, първоначално, а после страх. С времето д-р Халд Шипман вече не бил просто уважаван семеен лекар в Хайдт. Той се превърнал в почти недосягаема фигура. Мнозина го възприемали като всеодаен, внимателен и особено грижовен към по-възрастните си пациенти. Но на фона на тази безупречна репутация някои започнали да усещат нещо тревожно. Тук се намесила д-р Линда Рейндс, която работила в медицинския център Брук точно срещу практиката на Шипман. В продължение на две години тя наблюдава отстрани какво се случва. Двете практики имали споразумение. Взаимно си подписвали формулярите за крема, когато се налагало. Но именно тези документи започнали да ѝ правят впечатление. Те не просто зачестявали, те се трупали и всеки от тях бил почти копие на предишния. Възрастна жена, живееща сама, починала внезапно и почти винаги намерена от самия д-р Шипман. Д-р Рейндс не искал да пребързва. Опитвал се да намери логично обяснение. Може би списъка с пациенти бил с по-възрастни хора. Може би просто бил по-отдаден на работата си и често ходил на домашни посещения, за да улесни своите пациенти. Сякаш дълбоко в себе си знаела. Нещо не е наред. Когато Рейндс повдигнала темата пред колегите си, не очаквала това, което последвало. Вместо учудване срещнала мълчаливо потвърждение. Оказало се, че не била единствената. Всички в медицинския център били започнали да забелязват същите странности. Починалите били основно възрастни жени, живеещи сами. В почти всяка смърт Шипман бил последният човек, който ги бил видял живи, понякога единственият. Тогава дошъл най-трудният въпрос: да мълчат ли рискувайки най-лошото или да говорят със съзнанието, че може би отправят най-тежкото обвинение, което един лекар може да получи? Тя събрала смелост и се обадила на съдебния лекар, който разследвал необясними смъртни случаи в района. разказала за странния модел, как местата и часовете на смъртта се повтаряли и как д-р Шипман почти винаги бил там, когато пациентите умирали. Тя изразила две възможности. Или Шипман бил изключително грижовен и случаят е прост злощастно с течение на обстоятелствата или зад всичко се крие нещо много по-тъмно. Въпреки надигащата се тревога, тя се съмнявала в себе си. Страхувало се, че ако греши и Шипан да разбере за нейния сигнал, професионалните им отношения ще бъдат разрушени, а и собствената ѝ репутация засегната. Разследването било започнало дискретно, почти тайно. Смъртните актове били прегледани, медицинските досиета сверени. Всичко изглеждало в ред. Причините за смъртта съвпадали с медицинската история. А доказателствата за престъпление липсвали. В рамките на няколко седмици разследването било прекратено. Обаче д-р Шипман не спрял да допуска грешки. Малки неточности, противоречия и странни случаи започнали да излизат на яве. И това било началото, когато подозренията се превърнали в неудобен сигнал, който вече не можело да бъде игнориран. Точно в този момент, когато всичко сякаш изглеждало безнадеждно, Анджела Улудров получила телефонно обаждане, което щяло да промени хода на разследването завинаги. Това обаждане разкривало нещо много по-мрачно, нещо, което дори най-големите скептици трудно можели да приемат. Анджело получила обаждане от полицай в Хайд. Била ѝ съобщена ужасната новина. Майка ѝ, 71-годишната Катрин Грандул, била намерена мъртва от двама мъже от пенсионерския клуб, в който членувала, след като не се появила на срещата за обяд. Всички, които познавали Катрин, я описвали като жена с невероятна жизненост, все едно е много по-млада. Затова новината била особено шокираща за Анджела и семейството ѝ. Когато се обадили на личния лекар д-р Шипман, той дал кратко и неясно обяснение, че майка ѝ се оплаквал от болки в гърдите и стомашни неразположения през последните дни и четопсия едва ли щяла да покаже нещо. Твърдял, че е посетил Катрин само за да вземе кръвна проба. В смъртният акт д-р Шипман написал старост като причина за смъртта. В началото Анджела дори си помислил, че докторът прави услуга, спестявайки на семейството да преживеят аутопсията, нещо, което се било случило с баща ѝ, когато той внезапно починал от сърдечен удар. Но след покрепението, когато всичко утихнало, подозренията започнали да растат. Всичко сочило, че Катрин била здрава до последно, а и имала малка подробност. Вратата била отключена, когато намерили жената. Според Анджело това било нетипично за майка ѝ, тъй като тя винаги заключвала, дори когато имала гости. Нещата станали още по-странни, когато няколко седмици по-късно се появило ново завещание, документът бил подписан само няколко седмици преди смъртта ѝ. Той гласял, че семейството ѝ няма нужда от наследство и че цялото ѝ имущество се оставя на до-р Шипман. Анджела била объркана откъде се появил този набързо съставен и зле написан документ. Тя решила да разпита хората, които присъствали на завещанието като свидетели и уж го били подписали. И когато разбрала, че подписите са били фалшифицирани, започнала да подозира д-р Шипман. След като докладвала съмненията си в полицията, се разбрал, че същият лекар вече е бил под подозрение преди няколко месеца, когато д-р Рейндс тепърва повдигнала въпроса за неговите подозрителни смъртни случаи, полицията получила заповед за експломиране на тялото на Катрин, както и за претърсване на кабинета и дома на д-р Шипман. В кабинета били открити стара пишеща машина, същата, с която бил написан спорното завещание. В резултат на направените изследвания по тялото на Катрин били открити високи нива на морфин, толкова много, че ясно показвали предозиране. Новината изтекла и репортери започнали да се струпват пред кабинета на Шипман. Не трябва да забравяме, че д-р Шипман вече имал тъмни сенки в миналото си, което само подхранило подозренията срещу него и довело до ареста му през септември 1998 го, едва три месеца след смъртта на Катрин. Д-р Шипман дал многократни интервюта с без коментар, докато в крайна сметка бил обвинен в убийството на 15 свои пациенти, девет от които били екскумирани, а шест били кремирани. В деветте тела са намерили ясни доказателства за отравяне с морфин точно преди смъртта им. Това, че Шипман бил с тези пациенти в последния им ден и не можел да обясни наличието на морфин в телата им, накарал всички да повярват, че именно той ги е убил с инжекции морфин или диаморфин. Разликата между двата наркотика била, че диаморфинанът се превръщал в морфин в организма след настъпила смърт. Затова не можело да се каже със сигурност кое е било инжектирано, но имало доказателства, че д-р Шипман често е предписвал уж на пациенти диаморфин, но ги е взимал за себе си. За пациентите, които вече били кремирани, нямало медицински доказателства, но обстоятелствата около другите смъртни случаи убедили съдията по делото, че и при тях той имал вина. Мотивът обаче оставал загадка. Смъртта на Катрин била предизвикана от желание за пари заради фалшифицираното завещание, но при останалите нямало никакви следи, че Шипман е взимал нещо, нито пари, нито ценности. Не се откривал и никакъв сексуален или садистичен мотив. Той не пипал телата след смъртта, а само понякога се старал да направи сцената да изглежда като внезапна смърт, вероятно за да избегне подозрения. Психиатрите, които го изследвали след това, предположили, че Шипман имал обсесивна личност или ниско самочувствие, маскирано с арогантност и увереност. Те предположили, че вероятно е искал да контролира хора и ситуации, а смъртта на майка му, когато бил тийнейджър, му била оставила страх от смъртта и нужда да я овладява, което го подтикнало да убива. Една жена, която работила за него като домашна помощница, разказала, че той я попитал дали не изпитва прилив на възбуда, когато намирала хора мъртви в домовете им. Може би това означавало, че и Шипман изпитвал някакво садистично удоволствие от убийствата, но тъй като той не искал да се подлага на психологически изследвания, истината никога не била изцяло ясна. Фалшивото завещание също било необичайно. Психиатрите били на мнение, че е трудно да повярват, че Шипман наистина мислел, че ще се измъкне с такава очевидна фалшификация. Според тях той може би подсъзнателно искал да бъде хванат, защото натискът ставал непоносим. Съдът го осъдил на 15 доживотни присъди, по една за всеки пациент и още четири години за фалшифицирането на завещанието. Съдията заявил, че доживотен означава доживотен и настоявал Шипман да прекара остатъка от живота си зад решетките. В крайна сметка се оказало, че броят на жертвите му далеч надвишавал тези 15. Вероятно той е убил около 215 души за повече от 20 години. Смятам, бил за най-продуктивния сериен убиец в Англия. През 2004 година след четири години в затвора Шипман сложил край на живота си, обесвайки се с чаршафите от леглото си. Така приключва нашата история. Ако ви е харесала, абонирайте се и дайте един лайк. Благодаря ви, че бяхте с мен и до следващия път. am